През II век от новата ера голяма част от така наречените хуно-тюркски племена започнали огромно по мащабите си движение на запад, известно като Великото преселение на народите. Постепенно голяма част от тях се установили за един кратък период от време по северното крайбрежие на Каспийско море и както се предполага сред тях се намирали и част от протобългарските племена.
      През II и III век от новата ера българските и суварските племена широко се разселили по десния бряг и долното (южно) поречие на река Волга, като заели обширни територии  между Северен Кавказ и Приазовието. Суварските племена заели основно източната част на Кавказките планини и крайбрежните райони на Каспийско море, а българските племена заели западната част на Кавказките планини и земите, разположени край бреговете на Азовско море.
         В края на IV век от новата ера, заселвайки се в планинските части на Северен Кавказ и Приазовието, българските и суварските племена се оказали в съседство с грузински, арменски, ираноезични сарматски и алански племена. В този район основното занятие на българските и суварските племена било свързано с бързото и широкообхватно разрастване на номадското скотовъдство, а земеделието продължило да се развива като спомагателна производствена дейност. През този период, вследствие на специфичния начин на живот, свързан с развитието на скотовъдството, земеделието продължило да осигурява само малка част от нужните за изхранване продукти. Този начин на живот, който бил много силно свързан с развитието на скотовъдството, дълбоко се отразил върху целия бит и култура на българските и суварските племена.
     Постепенно през III и IV век основната част от хунските племена изтласкали остготските племена на запад и установила контрол върху обширните степни пространства на източна Европа, разположени между река Днепър и река Волга.
        В самия край на IV век големи хунски военни отряди, навлезли в източните части на Римската империя, преминали река Дунав и подложили на опустошение част от земите на Балканския полуостров. Някои от хунските военни отряди достигнали дори до столицата на източната част на Римската империя - град Константинопол. .......
      През 30-те години на V век, Атила разпростял властта си и над областта Панония по средното поречие на река Дунав. ............
      Римският историк Приск описва дрехите и обичаите на хунските воини и подчертава техните сходства с дрехите на народите от Поволжието, където по това време продължават да живеят части от българските племена.
    След разпадането на хунската държава, част от българските племена, водени от Ирник, син на Атила, заедно с други хунски племена се изтеглили на изток от Панония и Карпатските планини и заели обширни територии от североизточните части на Балканския полуостров, през северното крайбрежие на Черно море и Азовско море, до езерото Балхаш на изток. Северните граници на контролираната от тях територия не са точно установени, но по всяка вероятност те се простирали поне до средното поречие на реките Днепър и Дон. На юг земите им достигали до подножието на планинските склонове на Северен Кавказ. .............
       Скоро след оттеглянето на Ирник от централна Европа, Византийската империя била принудена да търси помощта на едно от основните български племена наричано най-често в историческите извори с името котригури, кутригури или котраги.
     През 480 г. византийският император Зенон повикал на помощ котригурите, които сразили осготите и ги принудили да прекратят замисленото от тях нашествие във византийските владения. На следващата година, обаче осготският крал Теодорих успял да разбие военните отряди на котригурите и между враждуващите племена се установило примирие.
    През 488 г. осготите отново нападнали Византия. Те дори достигнали и атакували столицата Константинопол. За да запази града, император Зенон се принудил да сключи с тях примирие и да им отстъпи византийските владения на Апенинския полуостров. При започналото придвижване на запад, осготите отново били нападнати от котригурите, които плътно се настанили в земите, освободени от осготите. Заели земите на осготите, и настанили се до североизточните граници на Византийската империя, котригурите  от нейни съюзници постепенно станали едни от най-опасните и врагове. 
       През втората половина на V век военните им набези срещу Византийската империя ставали все по-чести и били толкова силни, че византийският император Анастасий I дори се принудил през 513 г. да построи специална стена в най-източните части на Тракия, за да бъде защитавана столицата. Стената отстояла на около 50 (петдесет) километра от столицата Константинопол и се простирала от Деркос на Черно море до Силиврия на Мраморно море, като била наречана още и "стената на срама". 
       През V век етнонимът българи вече широко се използвл в писмените исторически извори. Под контрола на българските племена бил и така нареченият степен коридор, северно от Каспийско, Азовско и Черно море свързващ степите на Централна Азия със Средното поречие на река Дунав, а така също и много важният Дербентски проход в планината Кавказ. Този проход свързвал най-източните Причерноморски и Приазовски степни райони и долните (южни) поречия на реките Волга и Дон, както с източните части на полуостров Мала Азия, така  и с цяла югозападна Азия.
      През 70-те години на VI век хазари, сувари и българи попаднали под властта на Западно Тюркския хаганат, който бил образуван на територията на Казахстан и се разпрострял до планинската верига на Северен Кавказ и Причерноморските степи. Стремейки се да се отцепят от хаганата и да получат независимост, българите постепенно започнали да се сближават с Византийската империя. 
     През 30-те години на VII век кан Кубрат обединил голяма част от българските племена, наричани най-често през различните векове и от различни автори с такива имена като котригури, кутригури, кутургури (през V и VI век), оногури, оногундури (през V и VI век), утригури, утургури (през VI век), сарагури, шарагури (през V и VI век), уногундури (през VII век) и котраги (през VII век). В големия военно племенен съюз, който бил изграден от кан Кубрат, влезли и сродните племена на суварите и барсилите, както и част от аланските племена и била създадена така наречената Стара България.
       Нейна столица станал град Фанагория, разположен на Таманския полуостров. Тази държава била толкова силна, че нейните съвременници я нарекли Велика България. Самата Византийска империя се принудила да поддържа мирни и многостранни търговски отношения с нея. Освен това империята, много често търсела и получавала военната и подкрепа, за да пази собствените си граници от различни нашественици и нови завоеватели, идващи от различни райони на Азиатските степи. 
      След смъртта на кан Кубрат, започнало разпадането на Старата Велика България. В земите на България все по-често започнали да нахлуват хазарски племена. След дълга и упорита съпротива, най-големият син на кан Кубрат, наречен Баян или Батбаян, с част от българските племена, известни като "черни българи", се подчинил на хазарите.
       По-късно тези българи се слели с хазарите и други народи. Техните потомци създали своя специфична култура, известна днес на археолозите като Салтово-Маяцка, определяна днес с приоритет като българска.
    През XI-XV век голяма част от техните наследници се смесили с печенегите и кипчаците. По-късно потомците на тези българи станали едни от главните компоненти, взели участие при формирането и обособяването на известните ни днес балкарски и карачаевски народи, живеещи в планината Кавказ. 
       Кан Аспарух отвел друга част от българските племена, наричани много често и с името "арийски българи", на запад към долното поречие на река Дунав. .................
       Трета група български племена, наречена "сребърни българи" под ръководството на кан Котраг постепенно се оттеглила на север от земите, които днес определяме за северни граници на Старата Велика България. На границата между края на VII век и началото на VIII век, тези българи създали по средното поречие на река Волга държава, наречена Волжка България.
      За централно средище на Волжка България най-вероятно бил избран построения от волжките българи град Болгар, който бил един от най-големите градове за онова време.
    Така след трайното преселване и установяване на волжките българи по средното поречие на река Волга и по долното поречие на река Кама, започнало самостоятелното развитие на една голяма част от българите, които живеели преди това в границите на Старата Велика България. Постепенно една част от тези българи, които основали в миналото Волжка България и били наречени от съвременниците си "сребърни българи", след повече от дванадесет века на бурно и много често превратно историческо развитие, се явяват днес преки и неоспорими предци на съвременните чуваши.