До края на IХ век владетелите на Волжка България били под силното политическо влияние на Хазарския каганат. През първата четвърт на Х век в страната започва период на изключителен възход, свързан с управлението на хан Алмъш. Стремейки се да се противопостави на хазарите, той приема исляма през 922 година. Голяма част от населението на Волжка България също приело исляма, но и много хора запазили старата си вяра. Основната маса от племето суваз, която живеела на север от малката река Джавшыр, отказала да приеме исляма и съхранила старата си вяра и названието сувази или чуваши.

В края на ХII век Волжка България обхващала вече значителни територии между река Казанки на север, реките Яик и Белая на изток, река Жигулей на юг и реките Сура и Ока на запад. Столиците на Волжка България градовете Болгар (от края на VII век до втората половина на ХII век) и Биляр, се превърнали в най-големите градове в Поволжието и цяла източна Европа. Те имали голямо културно и търговско значение за източна Европа. В някой историческите извори има данни, че още от IХ век търговци от Волжка България обикаляли Европа и Азия като предлагали стоките си от Испания и Португалия до Индия и Китай......

В края на ХI век между Волжка България и североизточните руски княжества започнали поредица от войни. Основната причина за тях била контрола над долното поречие на река Ока. Само в руските летописи и исторически хроники има запазени сведения за поне 20 (двадесет) войни. Особено интензивни и продължителни били военните действия между руските княжества и Волжка България в периода между ХI век и XII век. Тези войни отслабили съпротивителните сили на страната. Всичко това станало по време на надвисналата над източна Европа татаро - монголска заплаха. Едва през 1229 година по-време на опустошителното за Волжка България, татаро - монголско нашествие с руските княжества били установени мирни взаимоотно-шения.

До татаро - монголското нашествие, тоест до тридесетте години на ХIII век в българската етническа общност нямало радикални разногласия и противопоставяния или деления между мюсюлмани, християни или езичници живеещи в границите на Волжка България. Напротив владетелите на Волжка България се славели с толерантността си спрямо всички етноси и вероизповедания в контролираните от тях земи. Едва след установяването в Поволжието на мюсюлманизираните кипчако - татари, по време на така наречената Златно - Одринската епоха започнали процеси на разединение в голямата българска етническа общност, живееща в района на Средното Поволжие.......

Българската етническа общност в Средното Поволжие се формирала върху основата на постепенната консолидацията на българските племена и суварите от една страна и засилената асимилация на фино - угорското население живеещо по тези земи. Постепенно на асимилация били подложени и неголеми групи етническо население от буртаси, башкири и други малки народности, живеещи в районите на Средното По-волжие.

В руските летописи от ХII и ХIII век цялото населението на Волжка България се обозначава със събирателното име българи. В арабските летописи от този период освен за българи като събирателно име, се говори и за отделни народностни групи живеещи в района на Поволжието. В много тези запазени летописи арабската форма на етнонима "сувар", "суваз" трябва да се произнася, както предполагат много учени и изследователи, като "сюваз". Тази дума в последствие най-вероятно се е трансформирала в термините "чаваш" и "чуваш". Според мнението на видния чувашки историк и етнограф В. Д. Димитриев, както и на много други учени е правилно част от населението на Волжка България да се назовава като българо - чуваши.

В недалечното минало например марийците (черемисите), живеещи в равнините райони на Поволжието, са наричали българо-чувашите "суасами". Този термин се е възприел от голяма част от заселилото се в Поволжието през ХIII и ХIV век население, известно ни по-късно под наименованието казански "татари". И сега марийците наричат чувашите с името "суасла мари" което дословно означава "човек от сувазките равнини". Трябва да отбележим също, че днес равнинните марийци, живеещи в погранични с Република Татарстан региони, ги наричат "суази", а равнинните марийци живеещи, по левия бряг на река Волга наричат чувашите, живеещи по десния бряг на река Волга, "курк мари", тоест планински хора. Н. И. Ашмарин отбелязва, че думата "чаваш" в миналото се е произнасяла и като "чуваш" и тя е една от следващите форми на думите суас и савас.

По този начин днес спокойно може да се каже, че онази част от българското население, живяло в района на Поволжието, ще се е наричало и българи и сувази (чаваши - чуваши), а и самият общоетническия термин българин или булгарин е покривал напълно самоназванието чуваш.

 Н. А. Фирсов отбелязва, че днес не бива да ни смущава обстоятелството, че за чуваши се говори в историческите извори едва през XVI век, защото имената на народите се изменят в зависимост от изменението на политическото положение. През епохата на разцвет на българската държава в Поволжието, чувашите са живеели приблизително там, където живеят и днес, но във Волжко-Камска България те са заемали господстващо положение в градовете и аулите на страната и са запазили отличаващото ги наименование чуваш, което било и название, определящо ги точно като господарите на този край.

Основният език във Волжка България бил така наречения среднобългарски език - пряк наследник на който днес се явява съвременният чувашки език. Разглеждайки съвременния чувашки език, различните учени и изследователи безспорно и безусловно подчертават, че той съдържа всички характерни за среднобългарския език фонетико-морфологични особености. За това свидетелстват текстовете на надгробните камъни, които са написани по ислямските канони, но на чувашки език. Трябва да отбележим, че наред с арабските графични знаци и символи, години наред продължило да функционира и да се използва и определеното днес като западна разновидност "тюркско" руни-ческо писмо.

В някой отношения съвременният чувашкия език е близък до съвременния български език. Така например звукът "З", които е широко разпространен сред тюркските народи, в чувашкия език съответства на звука "Р", а звукът "Ш" на звука "Л". Това съответствие, което се нарича ротацизъм и ламбдаизъм и е характерно и за българския език. Същевременно това съответствие показва също така и общите в много отношения езикови корени и форми, характерни и за двата езика. Трябва също така да отбележим, че тези особености до голяма степен отличават чувашкия и българския език от тюркските езици. Българските надписи, които са от различни надгробни плочи и са датирани за периода от XIII и XIV век, са сходни с чувашките и се отличават от така наречените "татарски". Ще споменем само, че дори и собствените имена от историческите паметници са сходни с чувашките........

През Средновековието религиозното единство на населението било едно от важните фактори за формирането на дадена народност. Това важело особено много за страните с разноплеменно население. През периода който разглеждаме, свързан с формирането на чувашката народност, основното вероизповедание във Волжка България бил исляма. От една страна исляма бил религията на елита на страната, но от друга бил и общодържавна религия. Той спомогнал за свързването на отделните езически групи и изтласкал на заден план много от традиционните езически вярвания и култове разпространени сред населението на Волжка България. Приемането на исляма от владетелите и както и постепенното му налагане като общодържавна ре-лигия, довело и до формирането на единна народностна група в границите на страната. Удивителен е фактът, че народната религия на чувашите в периода между VII и XVIII век представлявала един вид особен езическо - ислямски синкретизъм. Много чувашки езически имена се явяват общоислямски антропоними.

Според много специалисти в основата си чувашкият език произхожда от предалтайските езици от които се образуват тюркските, монголските и тунгусо - манджурските езици. От своя страна в тюркските езици, се явяват думи, които допринасят за характеризирането на основната материална и духовна култура и обществените отношения. Появяват се такива специфични термини като например: ял (аийл) - “селище”, хапа (капыг) – “врата”, ене (ингак) – “крава”, сет (сут) – “мляко”, ару (уру) – “род”, акке (ана) – “майка”, атте (ата) – “баща, отец”, ывал (огул) – “син”, таван (туган) – “роднина” и други.......

Предците на чувашите – древните суварски племена, изпитвали силно културно влияние от страна на своите ираноезични съседи и благодарение на това в чувашкия език влезли много древноирански думи от областта на материалната култура, социално политическите отношения, метеорологията и календара, религията и културата, някой топонимни названия като например: несел – “потомство, поколение”, ампар (амбар) – “склад”, салма – “чалма”, щюрпе – “чорба, супа”, хуся - “ходжа, хазяйн”, нурас (месец март) – “науруз” (първия ден на иранската нова година), сум – “число, количество” и други.

През периода прекаран от предците на чувашите в полите на Кавказките планини (V-VІІ век от н. е.), тяхната култура се обогатила с много елементи от културата на кавказките народи: арменци, грузинци, аланци и други.

Според изследователите, общонародния език известен днес като чувашки тип език се е явявал във Волжка България най-вероятно официален държавен език и се е използвал в съдопроизводството, управлението, образованието, богослужението, търговията и т.н. Затова той оказва огромно влияние върху езиците на народите, живели в границите на Волжка България и средното Поволжие. В марийския език днес има около 1500 думи, в унгарския над 500, в мордовския повече от 100 и т. н.