Здравейте приятели. Днес публикувам в блога си подбрани части от Седма глава на книгата "Забравените българи", която подготвям за печат. Ще бъда много благодарен на всички които проявят желание да четат публикациите.


Политическо, етническо и културно развитие на волжките българи през периода на Златно-Одринската епоха от ХIII до началото на ХV век

 

През второто десетилетие на XIII век от изток преодолявайки съпротивата на Иран и Закавказието, през прохода Дербент (Железни врати) в Източна Европа нахлули многобройни монголо - татарски завоеватели водени от пълководците на Чингис хан - Джебе и Сабаде (Субеде, Субатий). Армията брояла около 30 000 (тридесет хиляди) души.

За кратко време монголо - татарите разбили военните отряди на противопоставилите им се алани, грузинци и кипчаци (кумани).

След това, като се наложили над народите живеещи между Кавказките планини, Черно и Каспийско море, те насочили удара си срещу руските княжества. Земите от Киев до Чернигов първи изпитали монголо - татарската мощ. В последвалите сблъсъци, руските войски, били разбити. Цялата земя между градовете Киев и Чернигов била опустошена. Според някой историци по време на битката при река Калка (днес в Южна Украйна), армията на руските княжества съставена от руси и половци била разбита и монголо - татарите избили 50 000 (петдесет хиляди) техни войници.

По това време хан на Волжка България бил Габдула Челбир (Челпир). Той управлявал страната от 1178 до 1225 година. Разбирайки добре заплахата която идвала от изток, хана внимателно следял движението на монголо - татарските завоеватели. На изток и юг били изпратени многобройни съгледвачи. Била проучена тактиката на монголо -татарите и волжките българи усърдно се приготвили за предстоящия сблъсък. В най-застрашените от предстоящите сблъсъци райони на страната били изградени защитни валове. Такива имало при реките Урал, Бела, Кондурчи и Ик. Проучвайки много добре силните и слабите страни на монголо - татарската армия, знаейки за желязната и дисциплина и психологическата обработка на войните преди битка, българите приготвили много засади и клопки.

След опустошаването на северно причерноморските степи, монголо - татарите се отправили през земите по северното крайбрежие на Каспийско море към степите, разположени в централна Азия на изток от река Урал. Когато навлезли в районите на долното поречие на река Волга, през които минавал пътя към степите на централна Азия, монголо - татарските отряди, изненадващо направили завой и тръгнали на север, нахлувайки в земите на Волжка България.

През месец септември на 1223 г. било поставено началото на конфликта между волжките българи и монголо - татарите. Така Волжка България, която векове наред контролирала степния коридор между планината Урал и Каспийско море и била предния пост защитаващ континента Европа откъм степите на централна Азия, понесла за пореден път ударите на новите завоеватели.

Първият сблъсък станал около град Кернек. Днес в този район е разположено съвременното чувашко село Стара Сахча в Мелекенски район на Уляновска област.

Габдула Челбир (Челпир) използвал самоувереността на смятаните за непобедими монголо - татари и ги подмамил с фалшиво отстъпление, като че е несигурен в своите сили. Подробно описание за хода на битката е оставил арабския писател Ибн-ал-Асир, живял между 1160 и 1233 година. Според него, зарадвани от “лесната” победа, завоевателите се хвърлили в преследване на отстъпващите българи. Така постепенно те били примамени при засадите подготвени при днешното село Самарской Луки.

Нарушили веднъж желязната си дисциплина и попаднали в подготвения им капан, монголо - татарските завоеватели нямали никакъв шанс за победен край на битката или поне за достойно отстъпление.

Армията, предвождана от Сабаде (Субеде, Субатий), се натъкнала на трудно преодолимите отбранителни валове подготвени от българите и била разбита, като голяма част от монголо – татарските войници били избити. Синът на Сабеде, който се казвал Уран бил пленен заедно с още около 4000 (четири хиляди) други войници.

Тази битка е описана и в книгата “Джафар Тарихъ”, където е известна с името “Овчата битка”. За да спаси сина си от плен, Сабаде (Субеде, Субатий) предложил мир на Габдула Челбир (Челпир). Той приел и се съгласил да пожали живота на пленените монголо - татарски войници. За да ги освободи обаче, Габдула Челбир (Челпир) поискал в замяна да му бъдат дадени като откуп по един овен за всеки от пленниците. Само за Уран, “като особено глупав”, той поискал 10 овена. Когато получили дадените им в замяна овни пред погледите на останалите живи и унижени монголо - татарски войници, българите ги заклали изпекли и изяли.

По своето значение първата битка между волжките българи и монголо - татарските завоеватели имала огромно значение за последвалото историческо развитие на земите на цяла източна Европа. Тя не само била първата голяма победа над непобедимите до този момент войски на монголо - татарските завоеватели, но им показала, че пътят от изток към по нататъшните им завоевания в континента Европа, преминава само през земите на Волжка България.

Последвалите тази битка събития наистина показали, че опасността надвиснала над Волжка България не била отстранена. Точно обратното, след успешния отпор на българите през есента на 1223 година било поставено началото на една изключително жестока, тежка и продължителна война.

През 1225 година починал хан Габдула Челбир (Челпир). Смъртта на защитника на Волжка България се отразила особено тежко на страната. Той най-вероятно не оставил преки наследници. Тогава за хан на българите бил избран неговия по-малък брат известен с името Мир - Кази. Той управлявал страната между 1225 и 1229 година. Краткото му управление било сравнително мирно.

През 1229 година за български хан бил избран Ъйлттанпик (Джелал-ед-Дин Алтънбек Алан), който бил също брат на Мир - Кази и Габдула Челбир (Челпир). Разбирайки каква страшна опасност е надвиснала над страната от изток, той направил всичко по силите си да я укрепи. Първата му работа била да сключи мир с всички съседи. Специални усилия били положени за обучение на опълчението. То било старателно подготвено за водене на бой с конницата на монголо - татарите. Числеността на българската конница била значително увеличена. Много скоро след това, тя била разделена на лека и тежка.

Българските ковачи ден и нощ ковели саби и пики. Правели купища стрели, ризници и леки брони. В градовете и крепостите се събирали специални запаси от различни храни в случай на продължителна обсада. Укрепени били и много от крепостните стени на градовете. Подготвени били и специални укрепени линии разположени на подстъпите към вътрешността на страната.

Особено внимание било обърнато и на някой видове военни защитни средства като специалните “конни мини”. Най-общо те представлявали метални топки с остри шипове, които веднъж разпръснати на бойното поле наранявали краката на конете. Имало и други военни защитни средства, които били усъвършенствани и намерили активно приложение при последвалите битки с монголо - татарите.

Добре действали разузнавачите и съгледвачите на българския владетел. Те знаели всичко което ставало на изток и постоянно следели действията на Чингиз хан и неговите наследници.

След 1220 година Чингиз хан все по-често започнал да мисли за разделяне на държавата си. Целта му била не само да предотврати бъдеща братоубийствена война между синове си, но и да ги ангажира повече в управлението на държавата. Така само няколко години преди да умре той разделил земите под негов контрол между синовете си.

Западните земи се паднали на най-големия му син Джучи. Според арабския историк Еннувайри, живял през ХІV век, земите му се простирали от летовищата и зимовищата на Каялик и Хорезъмските земи в централна Азия до Саксинските и Българските покрайнини в източна Европа.

Умирайки през 1226 година, Чингиз хан завещал на наследниците си огромна империя, простираща се от Каспийско море до Тихия океан. След смъртта му, за велик хан на монголите бил избран Угедей.

Джучи управлявал малко своите земи и починал през 1227 година. След смъртта му, хан Угедей дал управляваните от него земи на сина му Батий. Така на новия хан Батий се паднала честта, да изпълни завета на великият Чингиз хан. Още в началото на своето управление той започнал подготовка за завоюване на Запаните земи.

В отговор на завета на Чингиз хан, не само Батий, но и всички негови наследници започнали да се готвят за поход към Европа. Във всички земи на монголската империя, започнала трескава подготовка. Обучавали се войници, събирали се храни, ковяло се оръжие. Междувременно съгледвачески орди проучвали пътищата и бъдещите маршрути на войските. Така много скоро монголо - татарите разбрали, че завоюването на Западните земи трябвало да започне с покоряването на земите на Волжка България. В противен случай, те много добре знаели, че поражението нанесено им от волжките българи през 1223 година, можело многократно да се повтори.

Това положение на нещата довело до епичните и много трагични събития свързани с последвалите нашествия на монголо - татарските орди в земите на Волжка България. Тези нашествия продължили повече от десет години. В много от историческите извори описващи събитията от този период, са останали данни за зверствата и разрушенията на монголо – татарските орди във Волжка България.

Особено тежки и разрушителни били походите им от 1226, 1229 и 1232 година. По време на тези походи били избити, прокудени от родните им места или отведени в плен хиляди хора. Унищожени били и огромни материални и културни ценности.

През 1235 година започнала подготовката за поредния голям и решителен удар насочен към Волжка България. Целта на монголо - татарите била, не само напълно да смажат съпротивата на Волжка България, а и да нахлуят в Централна Европа. Много важен тласък за това решение изиграл, състоялия се в края на годината пореден Курултай (Велико събрание). Най-вероятно тогава било взето решението кога да започне новия поход на Запад. Междувременно редица монголо - татарски военачалници от “Управляващия дом”, били привлечени с отрядите си да подкрепят войските на Батий. Така били събрани огромни за времето си военни сили.

През есента на 1236 г. монголо - татарската армия, която според някой сведения достигала 200 000 (двеста хиляди), а според други 300 000 (триста хиляди) души (140 000 татари и 160 000 наемници), отново нахлула в пределите на Волжка България.

Без да се съобразява с жертвите, които давала, тя завладяла и потопила страната в кръв и разруха. В хода на завоеванието от около 200 града, били разрушени повече от 40 града. Мнозина цветущи съвсем до доскоро градове като Велики Болгар, Биляр, Жукотин и други били сринати до основи. Особено жестоки били боевете при столицата Биляр. Градът бил защитаван от около 50 000 български войници. Въпреки яростната атака монголо - татарските войски не успели да превземат града при първия щурм. Тогава разбирайки колко е важно да сломят съпротивата на волжките българи и така да си подсигурят по-нататъшно безпрепятствено настъпление, те спрели устремното си придвижване на Запад и обсадили града. За кратко време околностите му били опустошени и изпепелени. Биляр бил напълно откъснат от света, обсаден и подложен на непрестанни атаки и методично разрушаване. Това станало с помощта на докараните от средна Азия огромни стенобойни машини. Градът бил затворен в железен обръч. В продължение на цели 45 (четиридесет и пет) дни не преставали боевете край градските стени.

На 05. 11. 1236 година монголо - татарите нахлули в града и започнала битка за всяка улица и за всяка къща. Хиляди загинали. Монголо - татарите избили всички които не успели да напуснат навреме града. От малкото сукалче до старците. Пленници нямало. Сред тях бил и владетеля на Волжка България - Ъйлттанпик (Джелал-ед-Дин Алтънбек Алан).

И все пак, след като вече станало невъзможно да защитават града, част от защитниците, пробили обръча на монголо - татарска армия и изчезнали в степта. В последствие те се укрепили в силната планинска крепост Шаугал (Жигули), където продължили съпротивата.

Техен водач бил пълководецът Пачман, прочул се още през 1223 година в битката при град Кернек. Според преданията с тях била и най-голямата дъщеря на Ъйлттанпик (Джелал-ед-Дин Алтънбек Алан) - Илттанчеч. Много скоро крепостта Шаугал (Жигули), се превърнала в нов естествен център на съпротива, но този път вече в тила на завоевателите. Едва в края на 1237 година монголо - татарските войски след дълга и упорита съпротива успели да превземат и тази крепост. И тук отново нямало пленници. Всички защитници били избити. След оттеглянето на монголо - татарите от крепостта останали само купчина камъни и труповете на нейните защитници.

Жестоко платили за победата си и монголо - татарите. В битката заедно с хилядите завоеватели паднал и най-малкият син на Чингис хан - Кулкан, който също тръгнал на поход с монголските войски срещу Волжка България.

По време на кървавия поход от 1236 година. много пострадали и градовете Керменчук, Сувар, Ошель и други. Десетки хиляди били избитите и откараните в плен като роби. Преселническите вълни залели цялото Поволжие. Мнозина цветущи селища, доскоро центрове и средища на търговска и занаячийска дейност, били превърнати в пепелища. Разорението било навсякъде. Общо тринайсет години Волжка България продължавала да се съпротивлява на непобедимите за времето си монголо - татарски войски. Дори и след завземането и жестокото разоряване на тези земи те не се успокоили. Страната загубила своята независимост, но оцелялото население още дълго продължило съпротивата.

Така през 1239-1240 година се стигнало до избухването на въстанието на волжките българи, начело с князете Баян и Джику. То било толкова успешно и всеобхватно, че през 1241 година монголо - татарските завоеватели трябвало на практика, отново да завладяват земите на Волжка България. Зверствата отново се повторили. Това довело едва ли не, до абсолютното обезлюдяване на големи територии в старите централни земи на Волжка България. В някой исторически извори от този период се говори, дори за появата на така нареченото "диво поле" особено по десния бряг на река Волга. Земя в която не само хора, но и животни не останали живи след тежките боеве. Имало селища, превърнати в пепелища, в които не само избитите им жители, но и падналите в битките монголо - татари нямало кой да погребе. Толкова малко победители останали или толкова кошмарни били за самите завоеватели тези битки, че веднъж напуснали ги те никога повече не се завърнали в тези райони. 

През този период започнало и преселването на част от българо - чувашкото население в земите около днешния град Казан и на съвременната територия на Република Чувашия. Част от българо - чувашите се преселили и в земите на Владимиро - Суздалското княжество, смесили се с руското население и по късно техни потомци станали основатели на много известни фамилии, имащи голямо влияние в руската държава.

През 1243 година хан Бату (Батий) се установил по долното поречие на река Волга и присъединил тези земи към Монголската империя. През 1262 година братът на хан Бату (Батий), който се казвал Берке, отцепил териториите на Монголската империя, разположени на запад от река Иртиш. Това били земите, известни като Дешт - Кипчак или Кипчакска област и основното им население се състояло от тюркизираните кипчакски номадски племена. Хан Берке постепенно създал силен военно племенен съюз като обединил голяма част от кипчакските племена. В резултат от извършените завоевания върху огромните степни територии, простиращи се от Карпатските планини до средното поречие на голямата източно Сибирска река Об, възникнал военно племенен съюз, известен в историческите извори, като Улусът на Джучи или Синята орда. Този военно племенен съюз, който имал наченки на държавно обединение, е наричан от много историци и изследователи с името "Златна Орда". В действителност, държава с такова име никога не е съществувала. Това е името, с което много по-късно руските историци, започнали да наричат силния военно племенен съюз, на кипчакските племена, а самият термин "Златна Орда" бил измислен в края на XVI в. от руския свещеник Иван Глазат.

По времето на хан Бату като център на новата държава се оформили земите, разположени по долното течение на река Волга. Те се явявали важен търговски кръстопът за района. Отчитайки това им предимство, хан Бату положил в този район основите на нов град, който скоро след това бил обявен за столица. Новият град получил името Сарай на Бату. „Златната Орда” формално запазила тесните си връзки с Монголската империя, но фактически тя представлявала отделно държавно образование с пъстър етнически състав и специфичен социално - икономически облик.

Като следващ владетел на новото държавно образование се издигнал братът на хан Бату – хан Берке. Той управлявал от 1257 до 1266 година. При него „Златната Орда” получила пълна самостоятелност. По това време в руските исторически извори наред с наименованието „Златна Орда” се появява и името “Кипчакска орда”. Хан Берке решил да премести столицата в основания от него град Сарай (Сарай на Берке). Този нов град се намирал в долното течение на река Волга и бил на важен път свързващ Централна Азия с Европа. Много скоро град Сарай се превърнал в централно средище на владетелите от монголската династия на Джучидите. Съсредоточил огромна власт в ръцете си, хан Берке съдействал за възстановяването на стопанството на завладените земи. Върнати към живот били някои западнали селища, построени били нови градове.

В стремежа си да разшири територията на държавата хан Берке влязъл в остър конфликт с брата на великия хан Мунке – Хулагу, който бил владетел на Иран. Той установил дипломатически контакти с египетските султани и направил опити да изгради военнополитически съюз с тях. От политически съображения ханът дори въвел като официална религия в държавата си исляма. Към този акт го подтикнала преобладаващата в ханския двор феодално-мюсюлманска интелигенция, както и обстоятелството, че голяма част от търговията се осъществявала от мюсюлмани.

Враждата срещу Хулагидите продължила и при наследниците на хан Берке. В границите на Златната (Кипчакската) орда постепенно влезли земите от река Иртиш на изток до река Дунав на запад, включително и районите на Дешт-Кипчак (Половецката степ), Волжка България, Хорезъм, голяма част от Приуралието, полуостров Крим и северните части на планината Кавказ.

Когато „Златната орда” започнала да се издига, основните части на старите монголо-татарски войски отдавна вече се били оттеглили далеч на изток. Това станало още по времето на хан Берке. С течение на времето монголската династия на Джучидите и останалите да им служат наемници се тюркизирали и местното население започнало да ги нарича с името "татари". С това име населението на Поволжието, обикновено наричало монголските завоеватели дошли от изток. За Волжките българи и за цялото население на Поволжието термина „татарин”, дословно означавал чужденец или чужд владетел.

С времето в Златната Орда все повече започнал да се издига със своя авторитет и способности един от приближените на управляващата династия на име Ногай. Използвайки хитрост и коварство той отстранявал от пътя си всички противници. В продължение на близо четиридесет години Ногай бил фактическият владетел и ръководител на Златната Орда, макар формално да заемал длъжността на хански военачалник. При него идвали и много посланици от чужди страни. Другите владетели го смятали за хан на Ордата. Постоянната му намеса в политическия живот станала повод за кървави размирици в страната. Непрестанните му интриги настроили членовете на управляващата династия на Джучидите срещу него. Междувременно се засилила и борба за власт в страната между самите членове на управляващата династия.

В края на ХІІІ век вътрешния конфликт ескалирал. „Златната Орда” била обхваната от размирици. Едва след насилствената смърт на Ногай, страната започнала бавно да се успокоява. Синът му Чака, бил подгонен от верните на династията войски. За да се спаси той избягал през 1299 година във васалната по това време на Ордата, Дунавска България. Заедно с него бил и заточения от дълги години в ордата син на българския цар Георги Тертер І – Тодор Светослав. Когато дошли в Дунавска България, Чака с помощта на Теодор Светослав и верни на двамата войници, завзели столицата Търново. След това синът на великия Ногай станал за около година време дори цар на Дунавска България. Самия Теодор Светослав, още като дете в началото на осемдесетте години на ХІІІ век, бил изпратен от баща си цар Георги Тертер І (1280-1292 год.), като заложник в Златната Орда при Ногай. По този начин било гарантирано васалното положение на Дунавска България спрямо Златната Орда. Така с годините Теодор Светослав бил въвлечен във вътрешните конфликти на Ордата и дълго време се подчинявал на Ногай и неговия син Чака.

През 1230 година обаче, само една година след като помогнал на Чака да стане цар на Дунавска България, Теодор Светослав организирал заговор срещу него. Целта му била не само да си върне отнетата от ръцете на баща му царска власт, но и да запази Дунавска България от ново татарско разорение заради това, че поддържа сина на могъщия Ногай. Той организирал заговор като привлякъл на своя страна българските боляри, убил Чака и се провъзгласи за цар на България. След това изпратил отсечената глава на узурпатора Чака във владетелския стан на Златната Орда. Разбрал за всичко това владетелят Хан Токту останал изключително доволен от последвалата развръзка на събитията. В знак на благодарност ханът спрял подготовката за поход към Дунавска България и дори отстъпил на новия български цар Теодор Светослав известни територии между реките Дунав и Днестър.

Едва в началото на ХІV век при управлението на хан Токту и неговия наследник Узбег хан в Златната Орда започнала постепенна стабилизация. Тя обаче не продължила дълго, защото целостта на държавата, която имала много пъстър етнически състав, била налагана предимно със силата на оръжието.

Основната военна сила на Златната Орда били тюркоезичните кипчаци. Тяхната родина била планината Алтай в средна Азия. През VI-VII в те постепенно се придвижили на запад, смесили се с местното население и широко се разселили в земите от река Иртиш на изток до река Дунав на запад. Между X-XII век те създали редица военно - племенни съюзи и имали значителна роля в политическите и етногенетическите процеси сред народите на Средна Азия, Казахстан и източна Европа.

До татаро - монголското нашествие земите на така наречената "кипчакска степ" или Дешт - Кипчак включвали долното Поволжие, Хорезъм, голяма част от Приуралието, полуостров Крим и северните части на планината Кавказ. В началото на XIV век следствие на поредицата исторически, политически, етнически и културни промени местното кипчакско население постепенно започнало също да се нарича с името "татари". Този термин му бил наложен къде от останалото население живеещо по тези земи, къде от самите кипчаци които започнали да се възприемат като част от могъщите в миналото монголо – татарски орди. След завладяването на Казанското ханство в края на XVI век от русите, векове наред те много ясно и последователно правели разлика между българо - чувашкото население и потомците на кипчако - татарските заселници в земите на Волжка България.

При създаването на Златната Орда кипчакският език станал официален в нейните граници. Скоро след това за официална религия бил приет ислямът. Постепенно територията на Волжка България се превърнала в провинция (улус) на голямото Кипчакското държавно обединение, обозначавано от повечето историци и изследователи с термина "Златната Орда".

Българският улус (област или провинция) имал важно икономическо значение за цялата държава. Плодородните земи в басейна на река Волга и нейните притоци, реките Кама, Сура и Свияги, станали главните нейни житници. Много от разорените градове като Болгар, Жукотин, Биляр, Сувар и други били възстановени, но никога не достигнали предишната си мощ и великолепие. Появили се и много нови градове като Балымер, Тубулгату, Кашан, Тетеш, Иски, Таяба, Веда Суар (в края на XIII век на неговото място възниква днешната столица на Република Чувашия - град Чебоксари). Град Болгар бил толкова важен за завоевателите, че до изграждането на град Сарай в долното поречие на река Волга, бил столица на Златната Орда, а след това останал като лятна резиденция на хановете. Между 1240 - 1330 година там били сечени дори монети.

Градовете в Българския улус (провинция) се превърнали в опорни пунктове на завоевателите, които подложили населението на огромна експлоатация. Бил наложен ежегоден десятък (ясак), както и всевъзможни други задължения като строителство на крепости, снабдяване на армията с храни, осигуряване на войници за татаро - монголските войски и още много и различни задължения.

Италианският пътешественик Плано Карпини, посетил земите, контролирани от Златната Орда между 1245 - 1246 година, пише, че завоевателите отвеждали ежегодно всеки десети младеж и девойка и ги правели свои роби. Освен това те искали и събирали без всякакви условия злато, сребро и други ценности като избивали всички, които не се подчинявали. Обикновено след опитите за съпротива на местното население завоевателите, изравнявали със земята и селищата им. Тежка била участта и на оставените живи български феодали. Веднъж подчинили се, те били принуждавани да служат в армията им като десетници и стотници, иначе ги чакала смърт, тях и семействата им.

Татаро - монголското нашествие довело до огромно разместване на населението и промяна на етническата картина в средното Поволжие. Цялата територия на Волжка Българска, разположена южно от река Кама и по левия бряг на река Волга, била разорена и опожарена. Земите по десния бряг на река Волга били превърнати в "диво поле". През този период по-голяма част от оцелялото след нашествието българско население от този край се преселило в две посоки. Едната част отишли на североизток, по средното поречие на реките Вятка и Чепец, на изток в басейна на река Белая и района на югозападното Приуралие. Другата част поели на северозапад към междуречието на реките долна Свияга и долна Сура.

През Златно - Одринския период в земите на Волжка България се заселило многобройно кипчакско население. Прониквайки сред уседналото българско население, то започнало да се смесва с него. От друга страна част от оцелелите след нашествието български феодали, търговци и занаятчии възприели кипчакския език и се откъснали от българката общност. Благодарение на религиозното единство между българските мюсюлмани и заселилите се кипчако - татарски мюсюлмани, процесите на взаимно физическо, културно и езиково смесване постепенно придобили интензивен характер. Това довело през XIV век до формирането по левия бряг на река Волга на особена народностна група население, известна като казански татари. В последствие дори характерният за българите "Р" - език се заменил с кипчакизирания "З" - език. Българите езичници, които не се смесили с кипчаците или с българите мюсюлмани, живеещи по десните брегове на река Волга, където бил разположен Българския улус, съхранили стария "Р" – език, тоест древнобългарския език или така наречения още чувашки тип език.

След завоюването на Волжка България оцелялото население запазило дълго време името българи. В Никоновския летопис от 70-те години на XVI век от времето на руския цар Иван IV изрично е подчертано, че под името "българи" се говори за население, живеещо в западните части на Казанското ханство.

Под името "татари" в руските летописи се говори за населението, живеещо около град Казан като изрично се подчертава, че те са "казански татари". Това е свързано с факта, че през XIII век и първата половина на XIV век в Българския улус даже и сред привилегированата прослойка кипчако - татарското население било малобройно. Едно от големите и неоспорими доказателства за това е сравнително малкият брой надгробни паметни плочи, открити и датирани към този период от време.

 Орнаментите и надписите на паметните плочи са характерни за кипчако - татарско население, което се заселило около град Казан. Те се отличават от надгробните знаци използвани от българското население живяло в региона преди монголо - татарското нашествие. От всички открити и проучени до сега надгробни паметни плочи, само около 10% (десет процента) принадлежали на кипчако - татарското население. Зоната им на разпространение, определя днес като "демографски ориентир", районите на разселване на "казанските татари". Дебело трябва да подчертаем, че разпространението на тези надгробни каменни плочи е в радиус от 150 до 200 километра около град Казан. Извън тази зона, откритите материални паметници недвусмислено говорят за преобладаването както на чувашката народност, така и на чувашкия език.

В периода до завладяването на Волжка България от монголо - татарите, българските мюсюлмани и българското езическо население било известно под общото име "волжки българи". През XIII век и първата половина на XIV век това название постепенно минава на заден план и се появили нови етноними, характеризиращи преди всичко религиозните различия на двете основни групи в българската етническа общност. Това е свързано и с преселването през този период на голям брой занаятчии, търговци и мюсюлмански проповедници от Средна Азия (град Хорезъм), от Кавказките планини и други райони намиращи се под контрола на Златната Орда. Въпреки че, до началото на XIV век настъпило голямо изменение на общия етнически състав на населението, живеещо в тези земи, българо - чувашкият език останал основен разменен език между различните етнически общности в така наречения Български улус.

Още през 20-те и 30-те години на XIII век големи маси българо - чуваши, независимо от това дали били мюсюлмани или езичници, спасявайки се от завоевателите, се преселили в планинските райони на Приказанието и днешна централна Чувашия. През втората половина на XIV век и първата половина на XV век тези преселвания се засилили особено много. Оцелелите бежанци-мюсюлмани от левите източни брегове и от южните десни брегове на река Волга, които се преселили в северните райони на Чувашия, попаднали сред езическо население и сравнително бързо се върнали към езичеството.

През втората половина на XIV век сменящите се почти всяка година ханове и емири на Златната Орда започнали да грабят собствените си области и да разоряват поданиците си. Несигурни за своята власт, различни военачалници грабели и убивали местното население в контролираните от тях области. Те често организирали цели военни походи срещу съпротивляващите се на грабителските им действия хора. Същевременно някои от местните владетели на отделните области, които били под контрола на Златната Орда, започнали да се опитват да създават свои отделни държави, като така допринесли за все по-бързо засилващия се упадък на Златната орда.

В 1361 година ханът на Златната Орда, Булат - Тимур, се опитал да създаде на територията на Българския улус самостоятелно ханство. Опустошението на българските земи, намиращи се в границите на Златната Орда, временно спряло след образуването през 1391 година от хан Едигей на ново държавно образование в този регион, известно като “Ногайска орда”.

През 1370 година били поставени основите, на друга нова могъща тюркско - монголска държава в централна Азия. Основател на тази държава станал емират на град Самарканд, известен с името Аскак – Тимур.

От средата на ХІV век град Самарканд бил център на малката средноазиатска държава Мервенах. Тази държава била в постоянен конфликт със съседната държава Могулистан. Първоначално Тимур бил на служба при владетелите на Могулистан, но по-късно преминал в лагера на неговия противник, емира на град Самарканд - Хюсеин. Той предвождал значителна военна дружина и често извършвал грабителски набези за плячка. При едно сражение той бил тежко ранен и окуцял. Оттам получил и прозвището – “ленг”. На таджикски език то значело - “куц”. В европейските езици името Тимур започнало да се произнася като – Тамерленг, Тамерлан, Тимурлан.

През 60-те години на ХІV век Тимур завзел и разорил големи територии в средна Азия. Наред с нарастването на военната мощ на ръководените от него дружини, растяло и желанието му да обедини населението на средна Азия в една нова могъща държава. През 1370 година честите конфликти и спорове между Тимур и доскорошния му съюзник, емира на Самарканд – Хюсеин, избухнали в открита вражда. Военният сблъсък завършил с пълна победа за Тимур. Така били поставени основите на една нова, могъща тюркско-монголска държава с център град Самарканд. Владетелят на новата държава - Тимур, обаче не принадлежал към рода на Чингис хан. Затова след дълго колебание той се ограничил с титлата - емир.

За да укрепи своята власт и задоволи глада на своите привърженици за нови земи и плячка, той подложил районите на средна Азия на голямо унищожение. След цяла серия от завоевателни походи, Тимур завладял земите на държавата Хорезъм през 1372 година. Нечуваните жестокости по време на завоевателните му походи, завършили с изтриването от лицето на Земята на нейната столица Ургенч. Градът бил превърнат в поле, което било разорано и засято с ечемик. Това било предупреждението му към всички други народи, че ще бъде безмилостен спрямо тези, които не се подчинят.

Междувременно през 1380 г. войските на московския княз Дмитрий Донски нанесли на войските на Златната Орда огромно поражение на Куликовското поле в горното поречие на река Дон. Това поражение се отразило особено много на земите влизащи в така наречения Български улус. Разположени в съседство с руските земи на практика те останали много слабо защитени и изложени на все по засилващия се натиск от запад, от страна на руските княжества.

В края на XIV век редица руски князе и многобройни разбойнически дружини, идващи основно от земите под контрола на град Новгород, започнали да нападат земите на Българския улус. Особено разорителни били походите им от 1376, 1379, 1391, 1396, 1409 и 1429 година. За да се спасят от опустошителните походи на русите, много жители на град Билярд се преселили на дясната страна на река Волга и по бреговете на река Кубня, един от големите леви притоци на река Свяга.

В началото на 90-те години на ХІV век към опустошенията от страна на русите се прибавили и грабителските походи на Тимур, който също подложил земите на Златната орда на невиждано разорение.

Между 1391 година и 1395 година военните дружини на Тимур опустошили и районите на Българския улус. В края на века емирът на Самарканд – Тимур, успял напълно да унищожи доскоро могъщото държавно обединение, наречено “Златна Орда”. За няколко години, земите на Българския улус станали част от територията, върху която се разпростряла империята на Тимур. Мирът обаче така и не се върнал по тези земи. Те често били подлагани на жестоки ограбвания и разорения, по време на походи от стана на Тимуровите военачалниците. Това положение в земите на волжките българи се запазило докато Тимур бил жив.

Скоро след смъртта му през 1405 година, борбите за власт в изкуствено създадената от него разноезична и разнокултурна империя довели до бързото и разпадане. Само в историята, останал споменът за извършените безброй грабежи и убийства, които спечелили печална слава на Тимур като един от най-жестоките и безмилостни владетели в човешката история. За съжаление и земите на волжките българи в края на ХІV век, изпитали ужаса от управлението на този жесток владетел.

От началото на ХV век в продължение на няколко десетилетия голяма част от оцелялото българско население започнало да се преселва от териториите на съвременните Пензенска и Уляновска област, към земите, влизащи днес в централната и северната част на съвременна Чувашия.

Преселническата вълна обхванала и централните райони на Волжка България. От земите около градовете Жукотина, Керменчук и Болгар, а така също и от земите на някои други селища, намиращи се днес в Самарска област, българското население започнало да се преселва към югозападните райони на днешната република Татарстан. Преселническа вълна се насочила и към югоизточните области на съвременна Чувашия, а така също и към земите, разположени по левия бряг на река Волга. Тоест в райони, където имало по-голяма възможност за хората да оцелеят.

Тези действия, породени отново от стремеж към запазване на живота, за пореден път довели до ново разпокъсване, обособяване и неминуемо прекъсване на връзките между хората, чиито безспорни прадеди били волжките българи.