Историците днес са единодушни, че в пределите на руската държава не е имало ясно изразени форми на геноцид над неруските народи. Въпреки това, основната цел на управляващите среди в Русия винаги е била, колкото е възможно по-голяма експлоатация на нерускоезичното население на страната. Същевременно руската царска власт много трудно, а най-често дори изобщо не допускала до органите на управление представители на другите народи, живеещи в Руската империя. Тя се стремяла по всякакъв начин да възпрепятства и културното развитие на неруските народи като силно ограничавала изучаването на майчиния език.

Много често държавните институции възпрепятствали или ограничавали възможностите на хората да имат различно от християнското вероизповедание. Властите не зачитали и не се съобразявали с традициите и обичаите на нерсуското население в империята.

Междувременно всички руски царски правителства се стремели към насилствена русификация на неруското население чрез неговата масова и много често налагана по насилствен път християнизация.

Сред чувашкото население тази политика на християнизация до средата на XVII век няма почти никакъв успех. Затова сред тях активно продължила така наречената "татарска" асимилация. Сравнително големите успехи на тази асимилация били свързани с факта, че ислямската религия в царска Русия била в ролята на опозиция спрямо православната християнска религия, която била същевременно и общодържавна религия. Затова чувашкото население, живеещо сред населението в района на град Казан, много често чрез приемането на ислямската религия намирало средство за социална съпротива. Приемането на исляма водело след себе си и до така нареченото "отатаризиране" на населението.

Приемането на новата религия било съпроводено и с едно от основните изисквания на мюсюлманските мисионери. Те настоявали при приемането на исляма чувашите да се отричат от своята етническа принадлежност. Така за сравнително кратко време големи групи чувашко население, смесвайки се с населението, живеещо около и в самия град Казан, и което приело ислямската религия, автоматично било зачислено към така наречените "етнически татари".

Историческите източници показват, че през втората половина на XVI век в Казанския край чувашите били от 2 (два) до 3 (три) пъти по-вече от така наречените "татари".

Само четвърт век по-късно обаче, при преброяването на населението в руската империя през 1719 година в района на Средното Поволжие, като "татари", били записани повече от 211 000 (двеста и единадесет хиляди) души, и то само от мъжки пол. В същото време като чуваши били записани малко повече от 218 000 (двеста и осемнадесет хиляди) души.

Съгласно тези данни въпреки че, броят на чувашите видимо бил намален, те пак били един от големите по численост народи, живеещи в Русия. Съпоставяйки данните от преброяването на населението, наистина се вижда, че чувашите  като етническа група значително отстъпвали по своята численост на такива етнически групи като руснаците, които били малко повече от 11 000 000 (единадесет милиона души) и на украинците, които били около 2 000 000 (два милиона) души. Същевременно те не отстъпвали значително по численост на такива народи като белорусите, които били около 382 000 (триста осемдесет и две хиляди) души, на естонците, които били около 309 000 (триста и девет хиляди), както и на общия брой на всички записани в Русия като "татари", тоест - 293 000 (двеста деветдесет и три хиляди).

Показателен е и фактът, че чувашите превъзхождали по численост така наречените Казански "татари", които били - 175 000 (сто седемдесет и пет хиляди) души, а така също и други народи като башкирите, около 172 000 (сто седемдесет и две хиляди), на мордвите - 197 000 (сто деветдесет и седем хиляди), на марийците - 62 000 (шестдесет и две хиляди) и удмурите с обща численост около 48 000 (четиридесет и осем хиляди) души. 

През 1795 година като чувашко население, живеещо в границите на Руската империя били записани около 352 000 (триста петдесет и две хиляди) души. От тях на териториите, които днес влизат в границите на Чувашката република живеели около две трети (66,4%) от всички чуваши или около 234 000 (двеста тридесет и четири). Останалите около 118 000 (сто и осемнадесет хиляди) чуваши, живеели както в границите на днешните републики Татарстан и Башкирия, така също и в земите на днешните Уляновска и Самарска области. 

През 1834 година в Казанска, Симбирска и Самарска губерния като чуваши били записани 414 000 (четиристотин и четиринадесет хиляди), а като татари вече били записани 616 000 (шестстотин и шестнадесет хиляди).

През 1897 година в районите, където живеело компактно чувашко население, общият им брой достигнал до 753 000 (седемстотин петдесет и три хиляди), а като цяло на територията на Руската империя били записани като чуваши над 844 000 (осемстотин четиридесет и четири хиляди).

Същевременно за "татарско" население, живеещо в земите на Средното Поволжие, вече били записани повече от 1 069 000 (един милион шестдесет и девет хиляди) души. Днес историците и демографите, напълно основателно приемат твърденията, че много бързото увеличение на така нареченото "татарско" население от Казанския край се дължи главно на асимилацията на приелите исляма чуваши.

За да могат по-лесно да наложат християнската религия, през XVII век руските правителства издали редица укази, които облекчавали положението на приемащите православната религия чуваши. Например местните земевладелци и първенци, които не изповядвали християнската религия, не можели да имат подчинени селяни християни, а след тяхната смърт имуществото им се предавало само на техен православен родственик.

Известният чувашки историк, етнограф и фолклорист Николай Васильевич Никольски (1878- 1961 г.) отбелязва, че при тези условия за да запазят правото си на собственост върху земите, които владеели, голяма част от чувашките първенци започнали да приемат християнската религия. Постепенно част от тези, които приели християнската религия, се сближили и се слели с руското население, което започнало да се заселва в земите на средното Поволжие. Същевременно други чувашки земевладелци започнали да се сближават и с така наречените "татарски" първенци, които изповядвали исляма и по този начин се опитали съвместно да се противопоставят на ограничителните мероприятия на руските правителства. Този процес обаче, водел след себе си и до "отатаризиране", чрез приемане на ислямската религия и приобщаване към „татарската” етническа общност.

Между 1720 година и 1722 година руския цар Петър I издал няколко указа за християнизация на народите от Поволжието. Тези укази се превърнали в една от главните причини, довели до масовото разселване на чувашите през този период. Съпротивата на чувашкото население срещу християнизирането му била също толкова силна и упорита, колкото и силни и упорити били стремежите на управляващите среди в Русия да наложат християнството в земите им.

На 22.09.1740 година руското царско правителство, прело поредица от решения за налагане на християнството чрез насилствени методи в земите им. Съвсем скоро след това, властите създали и специална "Новопокръстителна" кантора в град Свияжск, в центъра на чувашките земи, която имала значителен щат от проповедници, чиновници и дори специална военна команда.

За да може да привлече населението, освен насилствените методи, на новопокръстените било обещано, че ще бъдат освободени за 3 години от данъци и от тях няма да се събират войници за руската армия. Същевременно техните данъчни задължения били прехвърлени върху чувашко население, което не искало да приеме християнската религия. С течение на времето и най-вече заради упоритата съпротива на населението, руските правителства се отказали до налагат християнската религия по мирен път.

Много скоро властите се отказали да дават и лъжливи обещания, които трябвало да доведат до облекчаване живота на новопокръстените. Затова те започнали да налагат християнизацията на населението със силата на оръжието. Така за един период от около 24 години по пътя на насилието или чрез лъжливи обещания за възнаграждения и подобряване на начина на живот на приелите християнството хора, почти цялото чувашко население било покръстено.

Налагане на християнската религия сред чувашкото население довело особено през 40-те години на XVIII век до много бунтове и размирици. През 1744 година например от различни села на Чебоксарския уезд била изпратена делегация до императрица Елизабет Петровна, начело с Охадер Томеев, която носела молба да се спре християнизацията на населението. Чувашите настоявали да бъдат назначени двама руски чиновници и Охадер Томеев, които да поемат управлението на чувашкото население и постепенно по мирен път да дадат възможност на хората да приемат християнското учение. Правителството и Светият Синод в град Москва обаче отхвърлил тези искания. Охадер Томеев бил принуден да се укрие, защото започнали да го преследват. Разбирайки за това, цялото население на Чебоксарския уезд отказало да приеме християнската религия.

Насила покръстените чуваши приемали само формално християнската религия. По същество те още дълго време оставали езичници, въпреки постоянните гонения и жестоките наказания от страна на православните руски свещеници заради извършваните езически обреди. Проповедите на църковнославянски език в християнските храмове, била съвършено чужда и непонятния за хората. Руското духовенство от своя страна също не знаело и не искало да учи чувашкия език. Дълго време на чувашкото население не били ясни нито предназначението на иконите, нито целите на християнските обреди. За тях тази религия си оставала религия на руското население, и което било още по-лошо, тя не се налагала по пътя на собствените убеждения, а по насилствен път.

С течение на времето християнските църковни  канони се наложили, но в съзнанието на чувашите, православните религиозни вярвания и обичаи останали неясни за дълъг период от време и били преплетени със старите им езически вярвания и обичаи.

Още през първите години на масова християнизация на населението в чувашките селища, строителството на църковни храмове било извършвано най-вече с пари, събирани от населението. През 1760 ггодина вече били построени около 100 (сто) храма. В средата на XIX век тяхното число било 150 (стои петдесет), а в началото на XX век християнските храмове в земите, където живеело основната маса от чувашкото население, достигнали вече повече от 400 (четиристотин).